Светът е голям и всеки може да си намери нещо, което му допада на личността. Евтини билети (поне преди международната... сещате се), все повече владеене на чужди езици, все по-малко места с военен конфликт. Рай за сериозни и несериозни пътешественици. Какво научих за собствената си държава от международния контекст, в който живях?
Манталитетите на обществата са променливи, но не чак динамични. Това, което много ми харесва на българското е, че днес то е отлична комбинация от особености на много различни култури. В първите ми години в Австрия бях папагал на критиката на много елементарно ниво, виждайки подредена улица с добри тротоари и мислейки „как ще ги стигнем, ама че сме глупави“. С течение на времето добих доста добра вътрешна представа от социалния кръг и мисленето на един средностатистически западен европеец и това не само ми върна вярата в българския човек, но и постепенно ме изпълни със силна национална гордост. Виждам нашата държава като красива, но пострадала от земетресение къща, която отново се издига на основите си – талантливи, креативни и хитри хора. Хора, които не осмислят ежедневието си само с работа, но едновременно и не са чак толкова корумпирани, че да съсипят всякакъв закон и ред. Хора минали през трудни времена, които са се адаптирали към крайно променливи обстоятелства. Не на последно място и хора, които могат съзнателно да решат дали да спазват правилата, или не, без да робуват на тях.
След началния период на прекланяне пред един доста стерилен и загнил обществен модел като австрийския, започнах да разглеждам развитията на държавите с повече промениливи, включително и от икономическа гледна точка. Както преди бях писал, много ясно се вижда къде е имало социализъм и къде не. Понякога самото поведение на хората и начина им на изразяване го показва, без дори да сте ги попитали (макар, че с времето човек добива талант да чува акценти, да вижда маниери, поведение и т.н.). По ирония на съдбата (почти) всички общества, пострадали от прехода си, сякаш създават някои от най-будните и свободни умове на съвремието ни, поне на лично ниво. Със сигурност за това допринася липсата на комфорт и на моменти дори всякаква надежда на няколко генерации, но не е само това. Борбата е за щастие, което често идва и от социалния кръг, а кариерата и успехът са част от това, но не са самоцел. Буквално по-бедните се оказват по-малко материални, особено ако на Запад индивидът намира за все по-трудно с какво да се откроява в социума. Ако мислите, че всички обичат да се наслаждават на живота както ние на балканите, ще се изненадате. Доста хора в развитите държави живеят по пълна консуматорска инерция. Екстремни случаи като Япония пък поставят дълга към работодателя на първо място.
Но да се върнем към нашата страна. Колко от родните онлайн „борци срещу корупцията“ не биха помогнали на близък приятел да се издигне, ако е нужно леко заобикаляне на правилата? Защото в Дания и други държави на върха на класациите за „прозрачност“, това би било немислимо. И то не защото ще ви хванат. Контролът е толкова впит в плътта на тези общества, че човек сам се „санкционира“. Колко сънародници биха приели глоба за десет сантиметра грешно паркиране? Защото това е напълно в реда на нещата на места като Норвегия. Пожелавате си ред, но точно колко ред бихте толерирали? Може ли този ред да се превърне в деструктивна фикс-идея и как точно се отразява на личността в дългосрочен план? Оставям настрана и фаворитизирането на отделни групи пред закона, което много от тези общества приемат като „прогрес“.
Наскоро гледах интересна лекция на един американски професор, който за съжаление бе цензуриран от по-голямата част на интернета заради откритите си атаки към група хора с доста голяма власт. Професорът говореше за известното в антропологичните среди разделение на обществата между high и low trust (до каква степен хората са доверчиви, най-общо казано) и как най-доверчивите са аномалия на фона на картата на света и се зараждат само в Западните общества. След престоя ми и в Швеция ми стана ясно как изглеждат най – „доверчивите“ общества. Тук непознатите се усмихват на непознати, общественият етикет е съвършен на хартия и спокойствието властва. Какво да не му хареса човек? Но се оказа, че не е толкова просто.
Още в Австрия осъзнах, че първото нещо, което не ми допадаше беше праволинейното мислене към медии и правителство. Имаше леки писъци за малки измами, или несъответствия.. също медиите подстрекаваха всячески определен тип политически партии да се избягват (единодушно), но като цяло хората не бяха свикнали да „клатят лодката“. Оплакваха се от малки неща, но реално си обичаха безразличното спокойствие, в което бяха дресирани. Вярата в правилата направо си беше безрезервна. Резултатът не беше раят на земята. И там, и другаде на запад видях по-скоро едни доста атомизирани общества (най-„доверчивите“ са и с най-високо ниво на индивидуализъм). Класическото „какво ти пречи еди-кой-си и лилавата му интимна прическа“.
Всъщност безразличието, облечено като „толерантност“, е издигнато в култ. А и „бунтарите“ само изглеждат такива. На пръв поглед ексцентричните хора в тези общества имат възможността да пътуват и да видят целия свят, но всеки разговор с такъв непознат оставя усещането, че вече сте водили същия този разговор с друг човек преди. Парадоксът, че едно "отворено" и финансово обезпечено общество всъщност създава доста хомогенни хора, защото модерните културни движения си остават същите, само, че без коректив от близкия или отдалечения кръг. В тяхната внимателност да не би да стъпят на милиметър в нечие лично пространство, тези индивиди изглеждат като копия един на друг в нашите експресивни балкански души (или поне в моята).
Смятам, че се бях адаптирал към тези „съвършени“ системи. Не приемах лично безразличието, не очаквах нищо от бегли позитивни преживявания в ежедневието. Години наред знаех, че 99,9% от хората срещах за първи и последен път, независимо дали сме разбирали добре, отлично, или индиректно сме се намразили. Разбрах как действа фасадата. Но вече след 6-7 години осъзнах и това, което според мен ще довърши тези идилии. В момента в който хората повярват безрезервно в системата, всякаква критика става смъртен грях в малкия социален балон. В такъв случай една „перфектна“ система преди 30 години може би не е толкова перфектна днес, защото всякаква обратна връзка от членовете на обществото е била блокирана за прекалено дълго време.
Някъде в Quora - сайт, където хората пишат лични впечатления, бях прочел показателен цитат за шведската психология – много е трудно да се промени обществената нагласа, но промени ли се, всички дружно обръщат плочата. За нас „лудите“ балканци това се забелязва още от първата година в подобна чужда страна. За мен преди десет години щеше да е абсурдно да повярвам нещата, в които вярвам сега, ако не ги бях видял с очите си. Какво е да се избягва конфликт на всяка цена и как се очаква малки жестове и индиректни изказвания да се „четат“ все едно са извикани с мегафон. Как за десет години в тези държави може би видях един път или два пъти някой да си изпуска нервите (клошарите и чужденците са изключние) и как всичко останало беше премерена и безопасна социална интеракция. Изключваме пиянските вечери, разбира се, тогава често хората показват нещастието и самотата си. Естествено, понякога и други неща. 😊
На друата крайност е остататъкът от света, където „универсалните“ ценности не са толкова универсални. В екстремната си форма едно low-trust „недоверчиво“ oбщество е пълна връзкарщина от край до край и ако някой е избран за политик, то той ще сложи толкова хора на държавни постове, колкото братовчеди има. В държави като Афганистан и до днес клановете са ключов компонент на обществото и участват и в икономическия облик на държавата. В различна зависимост много държави поддържат огромни семейства, всячески контролират женското поведение с драконовоски мерки и често се организират брачни съюзи с браточведи. Какво става ако изпратите наивен индивид от „най-добрите места за живеене“ в такава среда? В черните хроники често може да се види какво може да се случи с доверчиви туристи ако попаднат на грешното място.
Като новобранец в собствения ми град десет години по-късно, аз усещам какво съм взел от „доверчивите“. Мога да започна разговор по всякакви теми с непознат, като тук в София това не винаги се получава толкова добре. Към непознатите се подхожда със здравословен скептицизъм, особено ако влязат в разговора ухилени и с много въпроси. Към днешната дата (според мен) това е нашето наследство от близките части на Азия, примесено с горчивината от отминаващия бавно преход. При нас и в другите балкански държави социалната група е по-ясно обособена, докато в северните държави, например, вероятността почти всеки уикенд да финиширате при случайни хора е доста по-голяма. Само, че рядко се очаква да ги видите отново. Което ми напомня и за приятните моменти в моите пътувания, когато намирах баланса и карах да говорят хора, които явно отдавна бяха търсили някакъв слушател. За балканците друг позитив на този висш етикет е колко лесно е да се каже нещо скандално. При нас грубостта се пренася при шегите и това създава доста по-качествен (според мен) хумор, точно защото няма почти нищо свято. Табутата на Запад са толкова много, че си заслужват отделна статия. Всъщност тенденцията е те да се увеличават, а не обратното.
След няколко години в Австрия и най-сетне успял да науча езика, един ден започнах да експериментирам да говоря английски и за мен се отвори съвсем друг свят сред същите тези хора. Контраинтуитивно, но тази минимална бариера отсява и любопитните от нелюбопитните хора. А това качество за мен се превърна в едно от любимите ми след толкова години там. Хората не обичат съседите си, но всячески се стараят да направят добро впечатление на краткосрочния „международен“ турист. За мен това беше последното откритие за "high-trust" обществата. По-добре да не сричаш на родния им език, а да говориш с тях на език, който умеете на еднакво ниво. На моменти си беше направо ксенофилия. Сега като съм отново вкъщи и с удоволствие практикувам езиците, това се отнася и за мен.
Опитвам се да взема най-доброто от целия този интернационален коктейл, но осъзнавам, че винаги съм считал нашата гледна точка за „нормалната“. Харесва ми скептицизмът към властта, харесва ми на моменти жестоката искреност, която обаче допринася хората да са по-силни вътрешно. Аз обичам да „дискриминирам“ по симпатия и съм готов да заобиколя закона (в разумни рамки), за да помогна на приятел в нужда. Притежавам любопитство и желание да срещам и опознавам повече от хората, които харесвам. Социалният живот на средния българин, а и балканец, е доста по-пъстър от еквивалентът на други места, където „високият им стандарт“ всъщност е пречка за много неща. В края на краищата всеки от нас има своите лични предпочитания. Чувал съм теории, че дори България е прекалено уредена.
Държавата ни е свободно място и ще стане такава, каквато си я направим. Разбира се, някои хора предпочитат нещата да се уредени до последния детайл, а правителството да мисли вместо тях. Те често и надценяват кое наистина е възможно за една пост-социалистическа реалност. Особено важи за тези в залеза на житейския си път. Но да видим колко дълго ще издържат „златните“ клетки на запад. Те са изправени пред безпрецедентно предизвикателство. Все по-малко от жителите ще идват от „доверчиви“ места. Дори не толкова заради крайно корумпираните организации, уж борци за „човешки права“, колкото заради технологичния напредък откъм евтини пътувания и тенденциозното унищожение на националните идентичности в Западния свят. Резултатът ще е доверчиви хора в едно все по-„недоверчиво“ общество. Детската наивност ще трябва рязко да отстъпи с няколко десетилетия назад.